Как да си обясним съпротивлението на българина при приемане на другостта?
Как да си обясним съпротивлението на българина при приемане на другостта?
По-конкретно един от аспектите маркиращи идентичността на индивида и неговата сексуалност.
Когато стане въпрос за половата идентичност на дете или тийнейджър често се премълчава темата за интегрирането и показността в публичното пространство. От една страна родителите разполагат с много ограничена информация, а от друга се наблюдава страх от отхвърляне поради “ненормалност”. Заради негативния резонанс от страна на голяма част от обществото, прецедентите да се “разреши” или да чуе детето/тинейджъра са единични и придружени от съмнения и объркване. Голяма част от юношите са принудени да крият своята идентичност до навършване на пълнолетие. Логична тактика за предпазване от ксенофобски атаки, отлъчване, подигравки или агресивно поведение.
В по-късен етап, най-често напускат родината си.
В процеса на социализация индивидът е под най-силно влияние на социални институции, като семейството, училището, религиозната общност, приятелите, медиите, съседите и т.н. Този фактор обяснява поведението му.
До неотдавна се приемаше теорията, че мястото и пространството играят важна роля в изграждането на идентичността. В българската култура все още се приема вярването, че точно тази теория и ориентацията на човекът са генетично предопределени и всяко “отклонение” е post-factum от прякото влияние на обкръжението, примера или увредени гени (бих го сравнила с вирусът COVID-19, силно заразно).
Приет е за общовалиден дуалистичния, строго затворен модел на хетеросексуални индивиди с ясно очертани ролеви групи, маскулинни и фемининни. Културно наследствените ценности повлияни от религията формират светогледа и правилата на нашето общество. Всеки, който се осмели да се усъмни в тяхната общовалидност, поема риска да бъде отлъчен и подложен на социален натиск. Недоброжелателната среда често има травмиращо отражение върху личността и близките му. Обичайно наблюдаван феномен е подтискане и прикриване на “неправилната” индивидуалност или сексуалност.
От къде идва идеята за правилна или неправилна идентичност?
Как разбираме личността?
Тези или подобни въпроси са вълнували, както древните мислители така и съвременните изследователи.
Безспорно Фройд формулира една от най-изчерпателните теории за човешката личност. Но какво разбираме под личност и идентичност? А защо предизвиква объркване при не покриване на очакваните идеали?
Личността представлява организирани психологични и физически компоненти в един човек, които създават и определят уникалните му характеристики и поведение. Също така е представена като устойчива система от склонност за действие, мислене и чувстване по определен начин, т.е. неговата уникална и неповторима форма на съществуване.
Теориите за личността наблягат на една основна функция, адаптацията и максималното приспособяване в света. От тази гледна точка, тя се разглежда и разбира като вид инструмент за оцеляване, но никой не може да бъде вместен идеално в представените категории, защото не съществува теория за конкретната личност.
В Психологията водещ принцип е концепцията за индивидуалните разлики, което е доказателство, че разнообразието в биологичния свят е правило, а не изключение. Структурирането и рамкирането на личността и идентичността в социално-културен аспект е резултат на исторически изградени модели, и представи. Всъщност индивидът се ражда с набор от индивидуални физически и биологични характеристики, а впоследствие, под въздействие на средата те се осмислят чрез категориите на културата. В този смисъл – няма нищо биологично в сексуалността и в половата идентичност, а индивидът се научава да “осмисля” сексуалната категория, към която са го причислили другите/ културата. (Димитров, 2017)
За разлика от други култури, европейската е изградена под влиянието на патриархално-християнски-капитализъм. В нашето общество родителите започват да третират детето по строго определен начин още преди да бъде родено. С научаване на първичните полови белези в периода на износване се проектира неговият живот. Мебелировката на бъдещата детска стая, цветовата гама на дрехите, подбора на играчки, в последствие дори и начинът, по който се докосва, прегръща и обслужват първичните му нужди. В по-късен етап, похвалите към определени качества също са водени от строги правила. Това дава сигурност, че детето ще бъде адекватно обучено да изпълнява съответната роля в обществото.
Към всичко това, прибавяйки факта, че около втората година се проявява ядрото на личността във вид на декларирано “Аз” и малко по-късно (около 5 г.), възниква първичната полова идентичност, за детето семейството е моделът и гледната точка за разбиране на социалните взаимоотношения, както и идентификация с определена полова идентичност.
Голяма част от изследванията през последните 20 години поддържат тезата, че детето на тази възраст вече знае коя е неговата идентичност, разполагайки с богат опит от наблюдения върху заобикалящите го и техните ролеви модели. Друг е въпросът, че не винаги му е позволено да изрази себе си. Поради това често се наблюдава в периода на 11-12 годишните резки промени в поведението. Нуждата да бъдат харесвани от връстниците си и разпознати, като личността която са, води до иницииране на първи опити за самоутвърждаване и самоосъзнаване.
След всичко това и имайки в предвид, че Аз-концепцията е резултат от дълъг, и сложен процес, като последица от който индивидът възприема себе си , когато е в дисонанс с поставеният му “етикет” , настъпва така нареченият личен-вътрешен дуел, което психиатрията определя, като “полово-личностно разстройство” (полова дисфория).
Всичко това, само по себе си, задвижва една цяла система на клинично категоризиране и безкомпромисно поправяне на “повреденото”.
Ако само за миг си позволим да загърбим каталогизирането на индивида и си припомним, че разнообразието е в основата на всеки биологичен вид, ще си позволим да се освободим от натрапчивото търсене на патология в другостта. Това със сигурност ще намали очакванията, които имаме към биологичния пол да припокрива строги социално приети роли и ще е стъпка към изграждане на хармония в обществото, тъй като обществото сме всички ние.
Завършвам със скромно мнение отностно ролята на психологията. Известно е, че с различните си теории и концептуални виждания тя може да обясни всичко, но обикновено post factum.
Що се касае до превенцията нейните възможности са ограничени, особено в българската култура, в която загнездените исторически представи определящи националната психика са характерни и в съвремието – поддържани от врачки, пророчества и мистика. В този смисъл, присъствието на психологията в образователната система е повече от необходимост.
Считам, че си струва да бъдат положени усилия в тази насока, ако реално претендираме за съдействие на адаптивността на тези деца и юноши, и емоционално ценностното им отношение към себе си.
За съжаление към днешна дата, обществото все още не умее (така е научено, или така му е угодно) да зачита човешките права и достойнства, а всъщото време изисква да не бъдат накърнява и неговите.
Парадоксално и също толкова заразно!
Милена Маринова, Сексолог
